Изабела се върна?
Тя стоеше пред вратата.
Ръката ѝ трепереше. Ключовете бяха в чантата – само на сантиметър от пръстите ѝ. Но защо сърцето ѝ биеше толкова неудържимо?
Не беше идвала тук почти година.
Дълбок дъх. Силен натиск.
Вратата се отвори и Изабела прекрачи прага.
Нищо не се беше променило. Нито тапетите, нито диванът, дори и прахът по рафтовете с книги. Всичко изглеждаше като преди. Но вече не беше нейният дом.
Тодор не дойде за нея тогава.
Преди идваше. Преди му липсваше. Търсеше с поглед, протягаше ръце, казваше: „Колко ми липсваш“.
Но последния път – не.
Той не се обади, не писа, не се опита да се срещне.
Тя го виждаше само за миг, когато идваше за Катя. Мълчаливо. Без думи, без емоции. Просто вземаше дъщеря им за ръка и си тръгваше.
Сега друг мъж настойчиво се грижи за нея, признава ѝ любовта си и ѝ предлага да стане негова съпруга.
Но Изабела не може да заспи. Не може.
Нещо не е наред.
Тя се приближи към шкафа и отвори вратата му.
Документите бяха на място. Самата тя внимателно ги беше сложила тук преди да си тръгне.
И изведнъж – движение в стаята.
Изабела рязко се обърна.
На дивана… той.
Тодор.
Той спеше дълбоко, уморен, с небръснато лице и тъмни кръгове под очите.
Първото желание беше да си тръгне.
Но краката ѝ сякаш бяха приковани към пода.
Тя го гледаше и нещо в нея се преобръщаше.
Кога стана такъв? Уморен, чужд, мрачен?
Къде е онзи Тодор, в който се беше влюбила някога?
Къде е неговата усмивка – светла, момчешка, блестяща като слънцето?
Изабела седна до него.
Пръстите ѝ неволно докоснаха снимката под ръката му.
Сватбен албум.
Снимките със шумолене се посипаха на пода.
Тодор отвори очи.
Няколко секунди просто я гледаше, без да мига.
А после внезапно прошепна:
— Изабела… ти се върна?
И тя разбра, че само преди половин час можеше да си тръгне.
Безвъзвратно.
