Изабела
— Какво стана с баща ти? Защо си мислиш, че ще е по-добре?! — Гласът на майка му трепереше и сякаш беше на ръба да се разплаче.
Тя не просто миеше съдовете, а ги удряше силно, сякаш звукът от чиниите можеше да върне сина й обратно.
— Мислиш, че с него ще е по-сладко? — Рязко се обърна към него. — Утре ще се върнеш като пратен по пощата!
— Няма да се върна, мамо. Всичко ще бъде наред.
Тя вече набираше телефона. Звън. Звън. Заето.
— Синът ми си тръгва, а той е зает!
— Мамо, къде са есенните ми обувки?
— Защо ти са обувки? — произнесе тя отчетливо, сякаш се опитваше да постави бариера между него и баща му. — Да не мислиш там да останеш до есента?!
— Да, мамо.
Мълчание. Това мълчание, което предшества буря.
— Нека те изхранва твоят баща тогава! — Гласът й отново се издигна високо. — Няма да получиш и стотинка от мен!
Степан погледна през вратата на стаята си:
— Мамо, аз сам си изкарвам пари за желанията.
Мълчание. Но този път различно.
Той затвори вратата след себе си. А тя… тя заплака.
Два месеца по-рано, когато баща му предложи да прекарат ваканцията заедно, Степан се съгласи без много мисли.
Но още първия ден разбра, че може да бъде различно.
Има дом, в който не се крещи.
Има жена, която не раздава заповеди, а говори тихо и мило.
Има баща, който се смее, а не е угрижен и мълчалив.
Има семейство, в което е топло.
Степан гледаше малкото си братче, което току-що беше навършило три, и не можеше да откъсне поглед от тези сцени. Как баща му нежно гали Елена по гърба, как си разменят погледи, как се глижат заедно в кухнята.
Как не е разбрал, че може да бъде така?
Как е мислил, че високите тонове са любов?
Всяка седмица оставаше при баща си още един ден. После два. Накрая остана завинаги.
— Ще дойдеш ли с нас на вилата? — Баща му надникна в стаята.
— Не, тате, трябва да уча.
— Сигурен ли си, че искаш да продължиш в десети клас?
— Засега не знам — сви рамене Степан. — Но ако не знам, значи трябва да уча. Може да вляза в университета, а там ще видя.
— Майка ти какво казва?
— Не се интересува. Само викаше да не се скитам.
Баща му кимна.
— Живей тук толкова, колкото ти е нужно.
— А Елена не е ли против?
— Не е. Но ти каза да не правиш глупости.
Степан се усмихна.
— Тате, майка ми винаги ли е била такава?
Баща му помълча.
— Не. Беше красива и умна. Много я обичах.
— Какво се промени?
— Сломи се. — Баща му въздъхна. — Разбрах, че повече не мога да я направя щастлива. А ако жената не е щастлива, мъжът също не е. Сякаш те изключиха от мрежата. Един миг — и всичко е свършено.
Замълча.
— Тогава се разведохме.
През есента Степан за пръв път от дълго време влезе в дома на майка си.
— Мамо, вкъщи ли си?
Шумолене в стаята.
— Здравей! — Тя излезе в коридора. Носеше копринен халат, а лицето й… беше различно.
Отпочинало.
Светло.
След това видя мъжка яке в гардероба.
— Здрасти. — В коридора излезе непознат мъж и протегна ръка. — Аз съм Олег.
Степан се усмихна.
— Степан.
Мълчание.
— Да не преча?
— Не! — гласът на майка му се разтрепери и внезапно тя направи крачка напред и го прегърна. Просто го прегърна.
И в този миг той разбра, че всичко си е струвало.
Че неговото заминаване й е дало нещо повече от самота.
Че баща му е бил прав.
— Щастливата жена не забелязва как прави всички около себе си щастливи.
Едва сега той разбра смисъла на тези думи.